Живата съвест на времето
Част от модерните критици са на мнение, че фигурата на автора е без значение за пълноценното възприемане на творбата. За разлика от тях, аз винаги се интересувам от житието-битието на онзи, който ни поднася размислите си за окръжаващия ни свят. А в случая на Донка Петрунова направо се радвам, че мога да я нарека своя добра приятелка. Срещата с нейния открит характер, с умението й да мисли положително и да прехвърля върху събеседниците си от своята градивна енергия е част от удоволствието, допълващо се от докосването до творческото й дело. Животът й е сложен, драматичен, в него не липсват и трагични обрати, но тя никога не се предава. Понякога си мисля, че доста ми прилича на героинята й Цвета от романа „Жена на прицел”, дългогодишна журналистка и писателка, която в разговор с бившия си мъж споделя своето верую: „Свободата да ровиш в мръсния двор само заради сензацията е чиста проба извратеност на духа. В действителност добрите неща са повече от лошите, иначе самият живот ще загине... По-лесно е да се гъделичкат тъмните страсти, отколкото да се наложи положителният пример. Всява се страх, създава се психоза за апокалипсис.” На пръв поглед тези думи са в противовес с тематиката на романите на Петрунова. Но ако внимателно се вгледаме в тях, ще установим, че тя няма нищо общо с булевардните четива за мафията, които се наплодиха в годините на промяната. В книгите й винаги е запазено основно място за важни общочовешки проблеми, а нейните положителни герои са с твърди, привлекателни характери.
Ходил съм на много премиери на белетристката. На тях неизменно се стичат потоци от хора, повечето от които са там просто защото искат да се докоснат по-отблизо до нейния свят. Отношенията й с читателската публика са честни и непринудени. Още в далечната 1986 г. тя получава наградата на вестник „АБВ” за най-добра книга. При това в години, когато произведения като „Сивият дом” почти не се срещат. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че Донка Петрунова е нещо като български Гюнтер Валраф – тя извършва първите у нас журналистически проучвания, при които творецът се вмъква в чужда кожа. Можем да си представим колко е трудно да получиш разрешение да влезеш под друга самоличност в женския затвор в Сливен. Писателката постига дълбок психологически анализ за причините, довели представителките на нежния пол зад решетките. Най-страшни са страниците, посветени на Сима Карагьозова – детеотровителката, която не може да си намери място и никога няма да успее да изкупи греховете си. Пред нас преминават образи на проститутки, крадли... Жестока е съдбата към Емилия, която страда от жестокостта на мъжа си и накрая вдига ножа срещу него. С една дума, срещаме се с грешници, готови за долните кръгове на ада. Но разказите за тях не са сензационни, самоцелни. Донка Петрунова търси социалните причини, тя не се бои да обяви болестите на обществото, което се обявява за „безгрешно”. Също толкова проникваща е тя във „Фатални отклонения”, книгата, за която влиза в Клиниката по алкохолизъм и наркомании в Суходол. Една от новелите се нарича „Каре от праведници” и се превръща в сценарий за игрален филм, спрян от художествения съвет на Киностудия „Бояна” и безследно изчезнал. Но образите на затъналите в безизходица и алиенация герои остават. И двете, писани преди политическата промяна произведения напълно отговарят на съвременната ни представа за бестселъри. Те се разпространяват от ръка на ръка и хората свикват да търсят с доверие написаното от тази необикновена белетристка, която никога не ще ги разочарова.
Нямам за цел тук да разгледам цялото нейно творчество, а само да се опитам да отговоря на въпросите, които изникват, колчем се срещаме със сюжетите и героите й. Важен момент в нейното развитие е 1995 г. До този момент тя е издала „Сто и първото лице на любовта” и „Надиграване с дявола”, творби, в които ясно се усеща безкомпромисната й позиция на градивен критик на обществения живот. Тя има много точно око за политическите и социалните катаклизми. Затова и първа се захваща с дяволски опасна тема – тази за създаването на мафията и нейното проникване във всички клетки на обществото. „Отровният паяк” е първият български роман за мафията. Той излиза година преди да се появят „вулгарните четива” на Христо Калчев. Но и е много различен от тях. Докато Калчев залага на сензацията, опитва да назовава антигероите с истинските им имена, Донка Петрунова разчита на художествеността. Тя гради запомнящи се образи, чиито съдби проследяваме и в следващите творби от трилогията - „Опашката на змията” и „Голямото прецакване”. Когато един ден наследниците ни се опитат да разберат какво се е случило в България в трескавите години на прехода, те ще се уповават не толкова на историците, колкото на проникновението и смелостта на летописката, проникнала до най-дълбоката същина на проблемите. При това, важно е да запомним, че настъплението на мафията среща героичната съпротива на честни и достойни хора, като полицая Огнян Жеков. Сред образите на новите господари на подземния свят изпъква Игнат Кокорешков, „кръсникът”, който преминава по всички стъпала на падението, от пресата за пласмасови изделия, през икономическата емиграция, до създаването – не без трупове – на мощната икономическа групировка „Игкокор”. Показани са и икономическите вдъхновители на новия ред, в образа на Сивия, човекът, който идва от върховете на бившата власт, за да се опитва да се разпорежда със съдбите на съвременниците си. Интересен е и образът на бившия боксьор, бизнесменът Божидар Вихров, който с вълчата си страст за печалби, донякъде напомня Димитър Димовия Борис Морев. Върхова точка в осмислянето на попълзновенията на мафията в живота ни е романът „Петата власт”, в който вече действат новите олигарси, а бившият състезател по вдигане на тежести Коста Джуров прави всичко възможно, за да легализира престъпния си бизнес. Той се добира до висшите етажи на властта. Във всяко от тези произведения надеждата за оцеляване идва с действията на положителните герои. Писателката Вида Тасева е твърдо решена да сътвори книга, в която да разкаже истината за произхода на парите на Джуров. За своята смелост тя ще плати с живота си. Тайнствени събития придружаваха предаването на ръкописите и на Донка Петрунова. И нея се опитваха да спрат, но тя нито за миг не се поддаде. В „Петата власт” ни среща и с младата журналистка Илинда Добрева. Момичето е от сензационен вестник, понякога си служи с не дотам почтени средства за придобиване на информация, но човешката й съвест не й позволява да се продаде на мафията. Може би тук е мястото да припомним и друго достойнство на писанията на Донка Петрунова. Тя е фантастичен майстор на заплетения сюжет, на стремителните диалози, на кинематографичното действие. Мисля си, че само плачевното финансово състояние на седмото изкуство у нас не е подтикнало кинаджийте да направят шеметни филми по нейните текстове.
„Плаче” за филм романът „Заслепение”. Той е преведен в Македония. Среща ни с мафията, която служи на ислямския фундаментализъм – тази тема никой български автор досега не е засягал. Отново има великолепни женски образи – на лекарката екстрасенс Соня и на сестра й Лидия, на Фани, която е любовница на шефа на мафията, но също се стреми да отърси от себе си злото, да изчисти душата си. Във всяка от тези книги става дума не просто за събития, които можем да научим от жълтите вестници, а за преображения на вечния проблем за „престъплението и наказанието”. В романите на Донка Петрунова дори и най-зловещите герои понякога са докоснати от човечността, образите не са разделени схематично на бели и черни, а драматизмът избликва на всяка крачка.
В интервютата си писателката обича да повтаря, че си почива от „трудните” романи за мафията с психологически етюди. Не се заблуждавайте, романи като „Жена на прицел” в никакъв случай не са създадени като „на шега”. Темата за майчинството, за сложната любов, прекършена от политическите колизии на епохата, е пресътворена виртуозно, а образът на писателката Цвета, в който безспорно има и автобиографични моменти, е един от най-запомнящите се в творчеството на белетристката. Опитвам се не да правя анализ на всички й двайсет и една книги, а да осмисля най-стойностното, което получаваме от тях. Донка Петрунова никога не се повтаря, а неизменно намира нови вдъхновения. Само тя си знае какво й струва това. Подобно на големите полицаи, действа с цял щаб от „информатори”. Никой досега не я е обвинил, че е изневерила на истината. В едно интервю изповядва: „Разбрала съм, че добра книга става, когато писателят има здрави крака – да се вре в най-недостъпните места. Потребни са му логика и въображение – да осмисли събраната информация и да изгради литературен свят, който да бъде толкова автентичен, че читателите да се чувстват в свои води и да се идентифицират с героите на романа.” Така е например с шедьовъра „Дни за любов и убийство”, където се появява необикновената жена Мина, която се занимава с взривове. Проникновено е пресъздаден образът на саможивата, отчуждена хищна птица, която превръща направата на бомбите и убийствата в свой доходен занаят. Отначало някои психолози възразяват „Такава жена в България няма...”, но когато прочитат романа, всички се подчиняват на желязната логика на образа.
Вестниците често наричат Донка Петрунова „българската Агата Кристи” и тя доказва колко сполучливо е подобно прозвище с мистериозни криминални загадки като „Бели рози в черна ваза”, една история за любов и престъпност, в която отново се сблъскваме с криволиците на времето и с образи на мъже и жени, които се запомнят. Създаден по „рецептата” на романите за почивка, „Очите на сърцето” е блестящ психологически етюд за самотата, за силата на любовта. Една видна архитектка живее по законите на целесъобразността, докато удар на съдбата не обръща наопаки съществуванието й. Престъпници й отнемат апартамента. Красивата, интелигентна и преуспяваща Жана изгубва всичко и тръгва по улиците, където я очаква съдбата на клошарите. Тя получава амнезия и среща разследващият журналист Филип Арнаудов, в когото се влюбва безпаметно. Поразителен разказ за „дивата” обич, за повика на сърцето, дето не се подчинява на логическите закони, разказ, който ни принуждава за миг да се отърсим от бесния ритъм на съвременния живот и да се запитаме какви са ценностите ни. Донка Петрунова не се изморява да ни поднася нови и нови изненади. Съвсем наскоро тя спечели конкурс на издателство „Ера”, което ще ни поднесе най-новата й книга „Ръкописът на мръсните тайни”. С проникновение и гражданска доблест този път белетристката се е заровила в „мръсното бельо” на духовенството, не за да смути вярата ни, а за да я извиси. Винаги е подчинявала търсенията си на стремежа към извисяване, превърнала се е в живата съвест на времето и никога не е изневерявала на принципа си: „Копаеш ли нещо, копай дълбоко – може би там, долу, е златото.”.
Георги ЦАНКОВ